Едно различно писмо до Дядо Коледа!

Защо се случва така, че през празничните дни, когато хората в едно семейство имат възможността да бъдат заедно, да се срещнат, да се доближат и да имат възможността да споделят своите вълнения, често желанието за това сякаш се променя? Дали е от забързаното и претрупано с ангажименти ежедневие? Възможно ли е пазените тайни и неизказаните намерения толкова да са ни отдалечили един от друг, че да чувстваме най-чужди тези, които се предполага да са ни най-близки? Толкова ли се промени света, че тези въпроси вече остават много, много назад по значение? Бих искала да ви разкажа защо питам...
Няколко дни преди Коледа, внукът ми, който тогава беше на 10 години, написа, както правеше всяка година, своето писмо до Дядо Коледа. Нямах намерение да чета какво е написал, но не можах да не обърна внимание, че, докато го пишеше, плачеше. Изчаках го да заспи и отворих грижливо прегънатия лист:

„Скъпи Дядо Коледа,
Честно да ти призная, не мислех тази година да ти пиша писмо. Открих предишните три в един шкаф, който остана празен, след като баща ми изнесе дрехите си. Мислех да не пиша, но не се сещам какво друго да направя. Искам да донесеш на мама радост и тя пак да се усмихва. Тя си мисли, че не я виждам, когато плаче. И аз се правя, че не забелязвам, така ни е по-лесно. Но винаги знам защо ходи в банята и когато се прави на заспала. Моля те също да донесеш на татко време. Преди играехме всеки ден. Той знае много игри и играехме всяка вечер, щом се прибере от работа. Започнахме да строим къща за куче, но той вече няма време за това и къщата стои без покрив. Не знам защо се промени всичко, но искам да е както преди. Моля те, моля те, донеси тези подаръци, само този път!.. Ако ги нямаш, не идвай към нас. Не искам друго. 
С обич Д.“

Да, родителите му се разделиха. Това се случи няколко месеца преди Коледа и тази беше първата Коледа, в която всичко познато вече не съществуваше, вече беше различно! Той не говореше много, дори никак не говореше за това – отбягваше въпросите за раздялата на родителите му, сякаш не ги е чул; излизаше от стаята, когато чуваше майка си да говори с баща му. Виждах промяна в него, която ме тревожеше. Нали разбирате човешката ми слабост, винаги искам да взема болката на децата си и да ги утеша в мъката им. Исках да го успокоя, да му обещая, че всичко ще се оправи и пак ще бъде по старо му. Исках, но не можех. Знаех, че времето и животът, за които той бленуваше бяха отминали. Виждах, че и родителите му се лутаха през дните, опитвайки се да съберат парчетата на едно минало вече бъдеще. Опитваха се и правеха най-доброто на което са способни, но сякаш нещо липсваше, нещо им липсваше. Всеки от тях продължи по своя път, но привидното спокойствие на ежедневието не скриваше объркания и често търсещ поглед в очите им. Исках да ги успокоя, да им кажа, че всичко ще се оправи и че ще бъде по старо му. Исках, но не можех. Знаех, че са зрели хора, които в момента не са в състояние да приемат позитивни думи за бъдещето, защото онова бъдеще, което бяха изграждали в мачтите си, вече беше несбъднато минало. Имаха нужда от подкрепа, от надежда, от това да желаят, но им се струваше безсмислено да потърсят помощ. Мисля си за всички хора, които съм срещала и начина, по който приемат молбата за помощ като нещо срамно и неестествено. Сякаш всички сме длъжни да бъдем железни и понасящи всичко машини и малко да е, страданието което усещаме не намира приемник и няма място в живота. Наближаваше Коледа. Не зная какво беше онова нещо в мен, което ме подтикна да отговоря на писмото му. Но знам какво можех да кажа, така че да съм сигурна, че ще помогне! Защо бях сигурна? Ще ви кажа, но нека първо ви какво написах:

„Скъпи Д.,
Честно да ти призная, не мислех че тази година ще ми напишеш писмо. Сигурно знаеш, че аз знам за добрите и лошите дела на хората по света и най-вече за малките деца. Въпреки, че се случва понякога някой да не получи подарък, вярвам, че всеки успява да открие доброто в себе си и да го даде на друг човек. Виждам в писмото ти твоето разочарование и надежда! Искам да знаеш, че ако можех да го изпълня, щях да го направя! Ще попиташ защо не мога? Заради писмата, които получих от твоите родители и техните желания. Никога не изпълнявам едно желание на човек за сметка на желанието на друг! Знаеш ли какво си пожела майка ти? А баща ти? Пожелаха си щастие, спокойствие и радост в новите си животи след раздялата както за себе си, така и за теб. Ще попиташ какво общо има това с теб? Именно това, че в твоето писмо, което можеше и да не изпратиш, ти пожела щастие за тях, а не за себе си! И именно това те прави изключителен! И може да не откриваш истината в думите си, но щастието на родителите ти ще стане и твое щастие и ти си ми написал това много ясно! И майка ти и баща ти продължават да търсят своето щастие, въпреки, че не могат вече да го открият един с друг. Когато го намерят, ти ще виждаш майка си усмихната и баща си играещ си с теб и до теб! Затова скъпи Д., моят подарък за теб е и моят подарък за тях! Просто е под различна форма! Дай им малко време и ще видиш, че желанието ти ще се сбъдне! Пожелавам ти усмихната и вълшебна Коледа!
С обич Дядо Коледа.“

Не знам какво мислите за отговорът ми? Може би ще кажете, че рискувам с напразни и несигурни обещания! Може би загубата на надежда и посока ви карат да не откривате смисъл в думите ми, отправени към Д. през писмото? Това, което не ви казах е, че аз преживях абсолютно същото когато бях на неговата възраст! Раздялата, страхът, болката, несигурността, съмнението, загубата на посока и желание, включително и написаните от мен писма до Дядо Коледа, които открих в изпразнените чекмеджета на баща ми! Затова страхът да отговоря на внука ми ме притискаше и предизвикваше безброй съмнения в мен. Сега, след като годините разпръснаха болезнените преживявания и спомените ми избледняха, мога да кажа какво остана от това преживяване. Остана усмивката от прекрасните спомени, които нося в себе си с моето семейство преди раздялата! Останаха уроците, които научих за отношенията между хората, такива, каквито са в реалността, а не в приказките! Остана ясния поглед, който и до днес притежавам спрямо себе си, моите желания, намерения и действия! Най-вече остана ненаситното ми желание да споделям себе си и да се опитвам да помагам на всеки, който срещам и виждам, че преминава през нещо подобно. 
Сега разбирате защо съм тук. Въпреки, че самата аз се чувствах неестествено в началото, сякаш нямам място тук и сякаш вашите въпроси, преживявания, вашата болка няма как да са свързани с мен! Тук съм, за да ви разкажа какво се случи с внука ми и какво сметнах за правилно да направя за него. Тук съм, за да дам пример на родителите му, че да потърсиш помощ и подкрепа е най-естественото, нормално, човешко и правилно действие в такива болезнени и изпълнени със съмнения моменти. Тук съм, за да споделя с вас тази история, надявайки се да бъда в подкрепа на когото и както мога. И на края, тук съм, за да обърна внимание на себе си, защото преживяното с внука ми не остави съмнение в мен, че още нося страхът от загубата и раздялата, въпреки, че съм го преживяла само веднъж преди толкова много години. Радвам се, че съществува такава група за взаимопомощ на хора преживели загуба и че ми отделихте това време! Сега, когато Коледа наближава ми се иска да ви кажа, че има много неща, които мога да направя! Както за себе си, така и за близките ми. Това място е едно от тях. Благодаря ви!

Веселин Сомлев