Смъртта – как децата я разбират и преживяват

„По времето на Буда имало една жена на име Кисаготами. Тя била сполетяна от гибелта на единственото си дете. Неспособна да приеме смъртта, Кисаготами тичала от човек на човек, търсейки лек, с чиято помощ да върне детето си към живота. Говорело се, че Буда има такова лекарство. Кисаготами отишла при Буда, поклонила му се и го попитала: Можеш ли да направиш лекарство, което да съживи детето ми? Знам такова лекарство, отвърнал Буда,

но за да го направя, са ми необходими някои съставки. Облекчена жената попитала: Какво ви е нужно? Донеси ми шепа синапено семе, рекъл Буда.

Жената обещала да го стори, но когато си тръгвала, той добавил: Искам синапено семе да се вземе от къща, където няма умрял – дете, съпруг, родител или слуга. Жената приела и тръгнала да обикаля от къща на къща за синапено семе. Във всеки дом хората били готови да ѝ го дадат, но когато ги питала дали има умрял в семейството, не могла да открие дом, непосетен от смъртта. В една къща била умряла дъщерята, в друга съпруг или родител.

Кисаготами не могла да намери дом, незасегнат от страданието на смъртта. Виждайки, че не е сама в скръбта си, майката погребала безжизненото тяло на своя син и се върнала при Буда. А той ѝ казал с дълбоко съчувствие: Ти мислеше, че си единствената, загубила сина си. Законът на смъртта повелява, че сред живите същества непреходност няма.

Кисаготами научила, че никой не живее без загуба и страдание. Тя не била единствената избрана за подобно ужасно нещастие. Това прозрение не елиминирало скръбта от загубата ѝ, но намалило мъката ѝ от борбата срещу този тъжен житейски факт.”

И все пак страданието, загубата, траурът са част от реалността, макар и да си мислим, че те се случват приоритетно на другите.

Тук ще обърнем внимание на това как децата преживяват смъртта, загубата на близък човек и как ние като възрастни бихме могли да ги съпроводим по този път и да облекчим страданието им.

Срещата със смъртта е момент, за който няма как човек да е подготвен. Обикновено изпада в шок, паника, тревожен е и е объркан. Възрастните имат усещане, че трябва да помогнат на детето си, но често не знаят как. Опитват се да го спасят от скръбта и болката, като крият от него какво се е случило, отлагат тежките теми, докато през това време то бурно преживява голяма палитра от емоции, чувства, страхове, фантазии.

Нека да погледнем в детския свят и да осветим процесите през които минават децата, които преживяват загубата, смъртта, раздялата с близък човек.

Детето трудно може да си представи смъртта в нейната неизбежност и необратимост особено. Смъртта бива възприемана като нещо временно. Малки децата смятат, че техните чувства и желания имат способността да влияят върху другите. Освен вина за изгубения близък, детето може да чувства и гняв, да се чувства изоставено и вярва, че е напуснато, защото е лошо.

В модерното общество, където смъртта е табу, се смята, че децата трябва да бъдат предпазени от тежестта на истината за смъртта. Те биват изключвани от подготовката за раздялата. Извеждат ги от къщата, настаняват ги при роднини и съседи и се държат настрана, за да не бъдат травмирани от видяното. Роднините се държат все едно, че нищо не се е случило, но цялото това шепнене и суетене, разговори с недомлъвки и знаци, оставят в детето чувството, че нещо се крие от него. Дори да е малко, то може да разбере, че възрастните премълчават нещо, особено ако избягват въпросите за липсващия близък. Тогава започват недомлъвките и лъжите. Недоверието става все по-голямо, когато на неговите въпроси различните близки отговарят различно. Детето долавя нещо страшно и мистериозно и би било съвсем естествено то да започне да се страхува за себе си или за своите близки заради възможността това да се случи и с тях.

От друга страна, въвличането на детето в разговорите и ритуалите би могло да има положителен ефект. Да се позволи на децата да останат в дома и включването им в разговорите за смъртта, болката и страховете, им дава усещането, че те не са сами в своята мъка. Те получават успокоение заради споделената тъга и отговорност. Това би спомогнало за израстването и съзрявянето им, защото те трябва да възприемат живота и смъртта, тъй като е невъзможно да бъдат опазени от тези истини. Частичната и непълна информация би могла само да ги обърка.

Когато все пак се каже на детето, че близък е починал, то не може да си представи смъртта и съвсем естествено започват въпросите, които често пъти са болезнени за опечалените, но мълчанието по тях не е най-доброто решение. Детските въпроси може да са много учудващи и шокиращи за възрастните, но те трябва да бъдат посрещани сериозно и в никакъв случай с мълчание или укор. Може да ни се струва странно, ако току що сме обяснили на детето, че чичото е умрял, а то ни зададе въпроса „Защо леля плаче?”. Струва ни се странно, защото ние сме обяснили тъкмо причината, но детето се нуждае от помощ, за да разбере емоциите около смъртта. Един от най-трудно приеманите от възрастните въпроси е, когато детето попита: „А ти кога ще умреш?”. Така всъщност детето пита дали ще останеш да се грижиш за него завинаги, дали може да разчита на теб, че си тук и че няма да го изоставиш. То е като въпросите: „Ще се грижиш ли за мен винаги?”, „Мога ли да разчитам на теб, че няма да си тръгнеш?”, „Ти нали няма да ме изоставиш?”. Друг чест въпрос е, когато детето пита дали умрелият има вина за случилото се. То не намира обяснение за нужността на смъртта и често пъти си я представя като наказание. Трябва да му се обясни, че смъртта е естествена, а не възмездие за прегрешение, тъй като то ще се страхува, че ако е лошо дете ще го сполети същото, каквото и починалия.

Разговорите за смъртта е добре да са разбираеми за детето. Бъдете честни с него и го окуражавайте да задава въпроси. Това може да е трудно, защото може и да не знаете всички отговори. Но е важно да създадете атмосфера на удобство и откритост и да дадете на детето да разбере, че няма правилен или грешен начин, по който да се чувства. Можете също така да споделите и някои духовни вярвания за смъртта, за които знаете. Обясненията за това, което се е случило трябва да са прости и конкретни, ако използваме думи за това, което се е случило с починалия като: „той си отиде”, „заспа”, „изгубихме го”, това ще доведе до объркване и страх от страна на детето. То ще започне да се страхува, когато някой отива някъде или ще го е страх да заспи.

Правилно ли е да водите деца на погребение? Зависи от вас и децата. Не е проблем децата да вземат участие във всеки обреден ритуал – стига да го искат. Първо им обяснете какво се случва на погребението и им дайте избор да решат дали искат да отидат или не.
Какво ще обясните на детето за погребението? Добре е да му кажете, че тялото на човека, който е починал, ще е в ковчег и човекът няма да може да говори, вижда или чува нищо. Обяснете му също, че останалите присъстващи може да говорят за този, който е починал и че част от скърбящите може да плачат.
Споделете вярванията си за смъртта и обяснете ритуалите, които вие и вашето семейство ще изпълните.

Как децата преживяват и реагират през различните възрасти

Смъртта се преживява различно от децата, според тяхната възраст, разбирания, преживявания и интелект. Обикновено, когато детето е под 2 години, родителите изпълняват всички негови желания и единствено, ако загуби тях може да изпита страх и тревожност, но като цяло трудно би могло да забележи липсата на някой друг от обкръжението. От 2 до 5 години, фантазията е подхранена с приказни герои и всякакви измислици. Тогава най-често детето хвърля отговорността за смъртта на близък върху себе си и смъртта се явява като наказание за лошо поведение, откъдето произтича и чувството за вина. Докато детето навърши 5 или 6 години, начина по който приема света е много буквален. Затова им обяснете смъртта с основни, концентрирани термини. Може да се наложи да обясните, че „смърт” и „умиране” означават, че тялото е спряло да работи. Децата на тази възраст трудно разбират концепцията, че всички хора и живи същества умират в един момент, че това е окончателно и необратимо. За това, дори след като обясните на детето, то може да ви пита къде е отишъл починалият и кога ще се върне. Колкото и дразнещо да е това, продължете да обяснявате спокойно на детето, че човекът е умрял и няма да се върне. Избягвайте да лъжете децата. За децата до 5 години света е едно сигурно място, където винаги има някой близък да се грижи за тях и когато това се промени те го преживяват изключително травматично.

Характерни симптоми, които биха могли да развият са: нощното напикаване, смучене на пръст, удряне на главата, нежелание да спи само или на тъмно, страх от смъртта, проблеми със съня и сънуване на кошмари, загуба на апетит и стомашни болки, поява на тикове, заекване, тревожност, генерализиран страх, гневни изблици, трудна адаптация и др. Подходящите интервенции са свързани с успокояване и грижа за физическия комфорт на детето. То има нужда някой да поговори с него за неясните моменти от събитието и помощ при назоваването на емоциите. Много важна е помощта при справянето с вещи, хора и места, които напомнят за събитието. Игрите, спомагащи за изразяване на емоциите са много подходящи.

От 6 до 11 години, децата вече разбират живота и смъртта по-добре, но въпреки това имат фантазии, че тя може да бъде избегната, ако са послушни, ако си прибират играчките, ако не ядосват възрастните. Те вече имат образ на смъртта като си я представят като страшен човек, скелет или старица с дълга коса. До 10-11-тата година детето може и да не разговаря за страховете и тревогите си, може да се видят промени в поведението му, доста след смъртта на близкия, когато всички си мислят, че мъката по него е превъзмогната от детето. Близките и роднините трябва да са внимателни към знаците на този страх и тревога, които могат да са наистина трайни и силни, но детето да не споделя за тях. Истинските си емоции те ще изразят в игрите, затова е важно да наблюдаваме на какво играят, какво рисуват, особено, когато са сами и мислят, че никой не ги наблюдава. Тогава може да излязат наяве истинските им емоции, които не могат да споделят. Децата между 6 и 11 години започват да схващат идеята на смъртта, макар да не разбират съвсем, че всяко живо нещо ще умре един ден. Често децата на тази възраст дават образ на смъртта, например Торбалан или призрак или скелет. Те се справят най-добре със смъртта като им дадат точен, прост, изчистен и честен отговор за това, какво се случва.

Реакциите на дете, което е във възраст от 6 до 11 години могат да са: проблеми в училище, понижаване на успеха, отсъствия, агресия към хора и предмети, регресивно поведение – изпускане по малка нужда, хиперактивност, страх от самота или прекомерно желание да е само, рискови игри, промяна в апетита – понижен или повишен, главоболие, стомашни болки, затруднения в умението да се концентрира и да учи. То изпитва страх от емоциите си, отдръпва се от приятели и любими дейности, има натрапчиви мисли и го измъчват спомени по станалото, прекалени мисли за смъртта, чувство за вина и др. Подходящите интервенции са отделянето на достатъчно внимание и даването на възможност детето да поговори за станалото и породените в него чувства. Ако има потребност да говори за смъртта, детето не бива да бъде спирано. То трябва да има дейности, които да го „отвличат” от станалото. Активното слушане помага много. Независимо, че е по-голямо, то също има нужда от изясняване на моменти, които не са му ясни.

Когато децата преминат в тинейджърска възраст, започват да разбират, че всяко живо същество умира в един момент независимо от възраст, поведение, желания или каквото и да е. Тинейджърите също така са склонни да търсят смисъл в смъртта на някой близък до тях. Ако ви попитат, защо някой е трябвало да умре, едва ли търсят буквален отговор. По-скоро искат да изследват идеята за смисъла на живота. Вината също е често срещано чувство при по-големите деца. Но както и да се чувстват, трябва да им дадете да разберат, че трябва да показват и споделят мъката си.

Децата на възраст между 12 и 18 години реагират със занижаване на успеха, негативна промяна в поведението, рисково поведение, отчуждаване, грубо и внезапно прекъсване на приятелски отношения, използват насилие, може да започнат да употребяват алкохол и наркотици, имат стомашни проблеми, промяна в апетита – занижен или повишен, главоболие, проблеми със съня. Характерни са загубата на интерес към предишни любими занимания, неподчинение на властите, тъга и депресия, към травматичното събитие може да го върне човек, който прилича на насилника, намира утешение във вярването, че изпитва уникални болка и страдание и др. Работата с тази възрастова група включва отново отделянето на достатъчно внимание и даването на възможност детето да поговори за станалото и породените в него чувства. Не бива да се потиска с високи изисквания вкъщи и в училище. Насърчаване да поднови социалните си контакти и да създаде нови. Въвличането му в дейности заедно с негови връстници.

Можем ли да се справим сами или трябва да се обърнем към специалист

Ако смятате, че собствената ви скръб няма да ви позволи да помогнете на детето си, помолете приятел или роднина да се съсредоточи над него по време на церемониите. Изберете някого, на когото и двамата вярвате и харесвате и няма да има нищо против да напусне погребението, ако детето не издържи.
Много родители се притесняват да направят децата свидетели на собствената си скръб, болка и сълзи. Недейте – позволявайте на детето си да види болката ви. Така ще му покажете, че това е нещо нормално и естествено. Но в същото време трябва да го уверите, че колкото и да страдате, ще продължите да се грижите за семейството си и сигурността му.
Особено при тежки ситуации, когато се е случило детето да загуби близък по травматичен начин е нужно да му се окаже психологическа помощ и подкрепа, за да осмисли станалото и да изживее съпътстващите емоции, без да чувства вина от тях. Целите на работата са: снижаване на ефекта от кризисното събитие, намаляването на влиянието на травматичния стрес, ускоряване на възвръщането на нормалния ритъм на живот на децата, установяване дали те имат нужда от последваща помощ.

Лилява Тръпчева