Смъртта – как децата я разбират и преживяват

„По времето на Буда имало една жена на име Кисаготами. Тя била сполетяна от гибелта на единственото си дете. Неспособна да приеме смъртта, Кисаготами тичала от човек на човек, търсейки лек, с чиято помощ да върне детето си към живота. Говорело се, че Буда има такова лекарство. Кисаготами отишла при Буда, поклонила му се и го попитала: Можеш ли да направиш лекарство, което да съживи детето ми? Знам такова лекарство, отвърнал Буда,

но за да го направя, са ми необходими някои съставки. Облекчена жената попитала: Какво ви е нужно? Донеси ми шепа синапено семе, рекъл Буда.

Жената обещала да го стори, но когато си тръгвала, той добавил: Искам синапено семе да се вземе от къща, където няма умрял – дете, съпруг, родител или слуга. Жената приела и тръгнала да обикаля от къща на къща за синапено семе. Във всеки дом хората били готови да ѝ го дадат, но когато ги питала дали има умрял в семейството, не могла да открие дом, непосетен от смъртта. В една къща била умряла дъщерята, в друга съпруг или родител.

Какво можем да направим за себе си, ако сме изгубили своята половинка?

В началото на тази година, по време на рутинни профилактични прегледи, специалистът „Вътрешни болести“ ме накара да измислям спешно начин за овладяване на вълните неудържим смях, когато, загледан в сиво-черния екран на ехографа, ми направи необичаен комплимент: „Имате много красиви вътрешни органи“. Тогава сметнах за най-уместно да благодаря и да се усмихна. Но изненадата, че този непознат човек вижда на монитора си части от мен, невидими без модерния му уред, ме порази. Действително, аз отлично знам как изглеждат моите ръце и крака, но една огромна част от моето тяло остава недостъпна за мен, без посредничеството на специален уред. А това дори не се отнася само за скритото в мен. Не сте ли забелязали, че лицето, онази част от тялото, която казва сякаш най-много за нас, остава отвъд възможностите ни да я видим непосредствено. За да видя своето лице, своите очи, ми е нужно огледало, което да ги отрази. Иначе те ще останат невидими за мен.

Едно различно писмо до Дядо Коледа!

Защо се случва така, че през празничните дни, когато хората в едно семейство имат възможността да бъдат заедно, да се срещнат, да се доближат и да имат възможността да споделят своите вълнения, често желанието за това сякаш се променя? Дали е от забързаното и претрупано с ангажименти ежедневие? Възможно ли е пазените тайни и неизказаните намерения толкова да са ни отдалечили един от друг, че да чувстваме най-чужди тези, които се предполага да са ни най-близки? Толкова ли се промени света, че тези въпроси вече остават много, много назад по значение? Бих искала да ви разкажа защо питам...
Няколко дни преди Коледа, внукът ми, който тогава беше на 10 години, написа, както правеше всяка година, своето писмо до Дядо Коледа. Нямах намерение да чета какво е написал, но не можах да не обърна внимание, че, докато го пишеше, плачеше. Изчаках го да заспи и отворих грижливо прегънатия лист: